263
Людвиг Селимски            UDK 811.163.2'373.21
Велико Търново –     DOI: 10.4312/linguistica.55.1.263-272
Катовице*
БЪЛГАРСКИ МЕСТНИ И СЕЛИЩНИ ИМЕНА 
ОТ БАЛКАНСКИ ЗАЕМКИ
Съвместният живот на българите с други народности на балканите, като турци, 
власи, гърци и други, е намерил отражение както в апелативната, така и в про-
приалната част на  българския речник, в това число и в топонимията и ойкони-
мията. Проучванията в тази област започват още след Освобождението (1878 г.) 
с предприетата замяна на турските имена на много села и градове с български, а 
към края на 50-те г. на ХХ век те продължават на широка скала с изследвания на 
теренните имена (микротопонимите) по околии. След прекъсване от 1986 до 1996 
г. те продължиха – вече при значителното участие на възпитаници на проф. Нико-
лай Ковачев (ВТУ „Св.св. Кирил и Методий”) и с особено бърз темп във връзка с 
проекта „Тезаурус на българската топонимия – неизчерпаем източник на инфор-
мация за културно-историческото минало и народна идентичност“ (2009 – 2013), 
когато по този проект бяха издадени трудове на покойни вече изследователи, като 
Г. Христов, Б. Симеонов, В. Велев, Й. Заимов, Н. Ковачев, Л. Минева-Ковачева, 
Р. Ковачева-Цветанова, както и монографии на млади колеги, главно възпитаници 
на проф. Николай Ковачев (1919–2001) – общо 35 крупни труда.
В тази статия чрез алтернативен анализ на произхода и значението на някол-
ко теренни и/или селищни имена, тълкувани преди нас по неприемлив начин, се 
обръща внимание на някои  проблеми и свързани с тях грешки, допускани от из-
следвачите, като се набляга в някои  случаи върху значението на данните на топо-
нимията за народностните и езиковите връзки на Балканите.
1. Ебè, ебѝ, ибè, хебè, *хибè (и производни) – географски термин от турски език
Този географски термин открива за българската топонимия Л. Димитрова-То-
дорова (2006) и му дава приемливо обяснение (1.7). След това той е споменат 
у Ив. Н. Димитров (2007), а го анализира М. Ангелова-Атанасова (2007) (1.1), 
впоследствие и авторите на 4 монографии по българска микротопонимия – все 
независимо един от друг и все без връзка с писаното от Л. Димитрова-Тодорова: 
истински препъни-камък.
1.1. Ив. Н. Димитров споменава местното име Ебе дере (с. Павел, Свищовско), 
без описание и коментар, в контекст, въз основа на който човек би помислил, че 
* 5028  с. Малки Чифлик, обл. Велико Търново, България; selimski@wp.pl
Linguistica_2015_FINAL.indd   263 14.3.2016   8:39:42
264
се отнася за последния по ред от изброяваните от автора „високи хълмове“ (Ди-
митров 2007: 28).
По всяка вероятност за същия географски обект се отнася и местното име 
Ебидереци (Ебидирèци) от споменатото с. Павел, на 2,4 км източно, „равнинно, 
ниви с лек наклон“  (Ангелова-Атанасова 2007: 50, 56). Относно звуковата му 
форма се предполага, че е „вероятно променено поради преосмисляне от *Еби 
дереси ‘Дерето на/до Ебо’, честа практика в топонимията“ (Ангелова-Атанасо-
ва 2007: 56). Правилно е възстановяването на *дересù на мястото на дирèци. Но 
не е безспорно свеждането на първия компонент *еби до „името Ебо“, смятано 
за „съкратено от Ебрахим < Ибрахим, както в Ардинско“ – остава неясна про-
мяната на вокала *о (*Ебо- > *Еби-). А въобще е съмнително свеждането на 
неясен топоним или негов компонент до някакво лично име – честа практика 
в изследванията, а безполезна в случаите, когато не се привежда такова име 
и не се споменава за вероятния му носител. Според нас въпросният топоним 
е възникнал по пътя на метафората, често срещана в българската топонимия, 
включително в оная част от нея, която е от турски произход. Зад началния ком-
понент на топонима  Еби-, Ебè- се крие диал. хебè, -та ‘бисаги, дисаги; джаги’ 
(по-подробно вж. под 1.5).
1.2. Ебелиите и Дисàгите е име на „равно място, малка низина с подпочвена 
вода, ниви“ в с. Ряхово (Русенско), 3 км западно. То е изведено „от тур. ebe ‘аку-
шерка, баба’ – «бабите». Защо местността е наречена така, не е ясно“ (Мине-
ва-Ковачева 2009: 146). Авторката прави опит за тълкуване на името Ебелиите, 
несполучлив, както ще видим, като добавя, че – може би – „не е ясно“ за населе-
нието „защо местността е наречена така“. Остава да се предполага, че не е ясно 
само теренното име Ебелиите, но не и Дисагите – в последното всеки ще съзре 
нарицателното име дисàги. Двете въпросни имена са приведени по-правилно при 
изброяването на „имената на местностите в землището“ на с. Ряхово: „Ебелùите 
или Дисàгите“ (Минева-Ковачева 2009: 52). Така става ясно на читателя, че се 
отнася за две паралелно използвани имена, назоваващи по различен начин една 
и съща местност. А името Дисàгите авторката не привежда на отделно азбучно 
място в речника и не търси основание за назоваване на местността с думата ди-
саги. За съжаление, тя не е подозирала, че двата паралелни топонима назовават 
една и съща местност по идентичен начин, че те са синонимни, но създадени на 
два отделни езика. Или, както нерядко бива – за радост на изследвача – имаме 
работа с калка, превод от един език на друг.  В случая тези езици са турският и 
българският, без да може с увереност да се твърди, че процесът е бил с посока от 
турски към български. Като имаме пред вид появата на подобни теренни имена и 
на други места, предполагаме, че зад формата *Ебелù- (без -и-те – окончание и 
членна морфема за множествено число) се крие ар.-тур. heybeli, с наст. -li  (> бълг. 
-ли-я) от основата на ар.-тур. heybe ‘дисаги/торба’. Вероятно местността е била 
оприличавана по някаква особеност на дисаги. Жалко, че авторката не е намерила 
основание дори за името Дисагите, а отделно – че е пропуснала шанса с помощта 
Linguistica_2015_FINAL.indd   264 14.3.2016   8:39:42
265
на понятното име Дисаг-и-те (от дисàги) да обясни загадъчното име Ебелù-и-те 
(от ар.-тур. heybe ‘дисаги’).
1.3. Ебѝдере е име на „хълм и дол, ниви“ в с. Нисово (Русенско), 3 км на северо-
изток, според изследователката на района „дадено по името на собственика“, кое-
то име тя не привежда (Минева-Ковачева 2009: 52). А в същност първата съставка 
Ебù на интересуващия ни топоним/хидроним застъпва неточно същото ар.-тур. 
heybe ‘дисаги, торба’ – вместо очакваното *(х)ейбè или ибè- (вж. 1.2). Формата 
ебù вместо очакваната ибè се дължи вероятно на размяна на местата на гласни-
те. Предполагаме, че първоначално назоваваният така обект е дере (= по втората 
съставка на хидронима) ‘дол, долчина, суходол’, а впоследствие неговото име 
започва да се отнася и за хълма (и нивите) в съседство с него. А вероятно някакъв 
завой или раздвояване на дерето/дола е напомняло по форма дисаги (= *еби/*ибе 
< ар.-тур. heybe), но и в този случай, за съжаление, оскъдното описание на обекта 
не може да ни послужи за опора при анализа на неговото име.
1.4. Забележително звуково сходство с разгледаното вече *Ебè дересù показ-
ва теренното име Èба дерè/Хèба дерè, с местен изговор Èбъ дирè (с. Босилко-
вци, Беленско), отнасящо се до „падина“ на 2 км западно от селото, а обяснено 
с помощта на „араб. хеба ‘пуст’“ (Ковачев/Ковачева-Цветанова 2009: 126, 216), 
поместено при названията според „особености на речното корито“ (§ 10, с. 35). 
Свързването му с дума, означаваща ‘пуст’, не е убедително от смислово гледище. 
А и с другите си значения ар.-тур. heba ‘загуба, отиване на вятъра, пропадане, 
пропиляване; брак, изхабяване’ (АкТБР 561) не подхожда за тая цел. Според нас 
и в този случай се отнася за метафоричното heybe, т.е. дисаги, както може да е 
изглеждала в очите на местното население падината, около която е протичало 
дерето (= малката река).
1.5. Хидронимът Ебèдереси от споменатото вече (1.1) с. Павел, на 3 км източно 
от селото, представляващ „дере“, т.е. ‘малка река’, се извежда несполучливо „от 
тур. ebe ‘акушерка, баба’ и дере“, „вер[оятно] свързано 1) с някогашна собстве-
ност по тур[ски] пр[якор] или 2) по обичай баба да измива новороденото“ (Пер-
нишка 2012: 199). За съжаление споменатата авторка не знае за сборника (2007) 
с изследвания за с. Павел, та не взема отношение към публикувания там опит за 
анализ (1.1), не забелязва нищо общо между това име, което се явява и в други 
облици и производни от него в изследванията от 2009 г. (1.2 – 1.4), а най-вече – 
не го свързва с Ибеджика от книгата на редакторката си (1.7), в която се изтъква 
връзка с диалектното (от Копривец, Беленско) ибè ‘дисаги’, поместено в БЕР (2: 
1), макар и само с препратката „вж. хебè“. Според нас тоя хидроним е резултат 
от метафоричен пренос, често срещан в българската топонимия, включително в 
оная от турски произход. В началния компонент ебè на топонима Ебèдереси се 
крие не „тур. ebe ‘акушерка, баба’“, а диал. хебè, -та ‘бисаги, дисаги; джаги’ 
(Геров 5: 496), от ар.-тур. heybe ‘дисаги; вид торба’, познато като ибè ‘дисаги’ в 
Linguistica_2015_FINAL.indd   265 14.3.2016   8:39:42
266
говора на с. Копривец, Беленско (БЕР 2: 1). Д. А. Магазаник привежда и право-
писния облик heğbe с бележката „см. heybe“, означаващо ‘1. перемётнaя сумá; 
2. седловина’. Той отбелязва и производното от него „heybeli 1) с перемётной 
сумой (на спине); 2) горбатый; 3) седлистый (о горе)“, както и географското име 
„Heybeliada Хáлки (один из Принцевых островов)“ (Магазаник 1931: 406, 411), 
от Heybeli ada ‘остров с форма на дисаги или на седловина’. Срв. Кралимàркови 
дисаги (Шивачево, Сливенско), което, за съжаление, не е изнесено в Речника, та 
е останало без описание (Дечев/Демирев 2012: 190).
Така Ебèдереси (*Ебè дересù) от с. Павел, идващо откъм с. Страхилово 
(Свищ.), се родее по първия си компонент ебè с основата на старото име Хибелии, 
Хибилии на селото, която се извежда от хебè, -та ‘бисаги, дисаги; джаги’ (Геров 5: 
496), от ар.-тур. heybe ‘дисаги; вид торба’. А името Хибелùи, с гласна и в първата и 
втората сричка от редуцирано е (> и), е от някогашно – може би жителско име – 
*хебелùи, основаващо се върху селищно/теренно име *Хебè ‘седловина/дисаги’, 
от ар.-тур. heybe.
1.6. Ибилията, име на „ниви, по рег[истър]“ в Карнобат; Хибилията, „нива до 
м[естността] Чатальо (и по рег[истър]) = Хиебиличията, Хибиля, Хибина, Хиби-
лид“, 4 км югоизточно от Карнобат (Момчилов/Чакърова-Кръстева 2013: 449, 752). 
Авторите не са намерили обяснение за имената, а местностите не са достатъчно 
подробно описани. Единственият елемент от описанието, на който можем да се 
опираме при анализа на името, е географският термин чатал в идентификацията 
„нива до м[естността] Чатальо“. Та, ако схващаме земеповърхната форма чатал 
като напомняща дисаги, можем да го приемем за синоним на познатото ни вече 
ебè, ибè, хебè от ар.-тур. heybe ‘дисаги, вид торба’. А интересуващото ни *Ибилия, 
*Хибилия (без членната морфема -та), и Хибиля – загадъчно име на „нивата до 
м[естността] Чатальо“ – друго име, или синоним на чатал или чаталест, приема-
ме за субституция на ар.-тур. heybeli (> *хибилùя), образувано с наст. -li, от основата 
heybe (> *[х]ейбè > ибè). И така, с въпросното *Ибилùя/*Хибилùя трябва да е бил 
назован географският обект като ‘подобен на дисаги’ или ‘чаталест, разсохат’. Тоя 
обект е можел да бъде път или река в местността, даже самият ѝ релеф. А паралел-
ните Хиебиличията, Хибина и Хибилид оставяме като недостоверни по форма.
1.7. Ибеджика (ùбижикъ), местност „с форма на дисаги“, която представлява 1) 
ниви на 3 км югозападно от с. Заветно; 2) ниви и овощна градина 5 км източно от 
с. Светлен (Поповско) се анализира правилно като „метафорично, от тур. heybecik 
от heybe ‘дисаги’ […] и топон. наст. -cik, срв. ибè ‘дисаги’ (Копривец, Беленско)“ 
(Димитрова-Тодорова 2006: 377). За съжаление, това коректно, макар и кратко 
обяснение не е било забелязано, или изследвачите не са виждали формалната и 
смислова връзка между Ибеджик/Heybecik и съответствията му в посочените 
трудове.  
Като метафора, интересуващият ни тук хидроним/топоним показва смислова 
връзка с теренни имена като Гащите в Елховско, „местността е като чатал, образ-
Linguistica_2015_FINAL.indd   266 14.3.2016   8:39:42
267
но с формата на гащи (панталон)“ (Мишева/Мишев 2013: 131), Крàчола „мест-
ност, където се сливат две планински била, оприличени на крачол“ и „обраб. 
земя, наподобяваща по форма крачол“ и Крàчула „гора, наподобяваща по форма 
крачол на панталон“ и „дълга поляна с формата на крачол“ в Сливенско (Дечев/
Демирев 2012: 319).
2. Куфията – не от гръцки, а от турски произход
Името Куфѝята на „зеленчукова градина, където има куфия“ край с. Александро-
во (Свищ.) се основава на диал. куфùя, което неправилно се смята заето „от гр. 
κοΰφος ‘кух, кухина’, ‘дълъг изкоп за събиране на вода за напояване’“ (Пернишка 
2012: 110, 219). В случая става дума за географския термин ку(в)ѝя ‘кладенец, 
дупка’, който в българската лексикография е известен под формите койу, куй(у), 
куй(у)лар, куй(у)су, кувия, куия и куxия, а в топонимията се среща като ковия, 
кофия, куфия, куй(у)джук, куйлук и др., представящи все преобразувания на тур. 
kuyu ‘кладенец, дупка, трап, яма, шахта’ (Селимски 2012). Срв. Куви дере, кувùя, 
Кỳета, Куй бунàр, Куйджàк, Куйджук, Куйета, Куй пунар, Куфùя (Заимов 2012, 
2: 200, 201, 202, 220), Куюлàр в Сливенско (Дечев/Демирев 2012: 326), Куùите и 
Куùята (Ковачев 2013: 418), с правилен анализ.
3. Телишора от (рум.) teişòr, или – българската форма е по-стара от румънската?
За теренното име Телишòра, „пасище и хълмове“ край Деков и Татари (Свищ.), 
се предлагат два начина на извеждане. При втория, „вер[оятно] и от теле, със 
суфикс -шор“ – и затова  уж „пасище на телета“ (Пернишка 2012: 262) се възпро-
извежда  погрешното свързване (Младенов 1929/1979: 198, 223) на този ороним 
с бълг. теле (без позоваване на Ст. Младенов – некоректно). При първия начин, 
„вер[оятно] от рум. teişòr ‘липак’ от teiş ‘липа’ с епентетично л“ сме вече по-близо 
до истината, която обаче не е толкова проста, както е представена тук, нито пък 
е маловажна, за да бъде заобикаляна. Преди всичко, тук не става дума тъкмо за 
‘липак’, където се сблъскваме с поредната неточност – рум. teişòr не означава 
‘липак’, а ‘липичка’, а след това – няма „суфикс -шор“, а имаме работа с румън-
ското умалително teişòr ‘липичка’, образувано от (рум.) tei ‘липа’ с  деминутивен 
суфикс (рум.) -işor (или teişòr ‘липова горичка’, с умалителна наст. -or от teiş 
‘липова гора’). При това забележително фонетично сходство на българското име 
Телишòр с румънското нарицат. teişòr, както и в други подобни случаи, за изсле-
дователя най-важното е: 1) да направи прецизен анализ, в който се обясняват като 
закономерни всички сходства и различия, 2) да представи относителната хроно-
логия на формите и възстановяваните процеси. А извеждането на Телишòр „от 
рум. teişòr […] с епентетично -л-“, което е обръщане на нещата надолу с главата 
или връщане на реката обратно по същото корито, е неприемливо, защото не са 
посочени причините и условията за предполагаемата „епентеза на -л-“. От из-
ложението не става ясно също така дали на румънци (власи) или – обратно – на 
българи е било трудно/невъзможно да изговарят звуково съчетание като теи-, та 
е трябвало да си улесняват учленителната дейност, вмъквайки съгласната фонема 
Linguistica_2015_FINAL.indd   267 14.3.2016   8:39:42
268
л между гласните е и и (уж промяна теи- > тели-). Като се спираме по-подробно 
върху името Телишòра, важно за изводите относно етничните отношения и дви-
жението на населението в миналото, които правим по данни от ономастиката, 
трябва да кажем по разбираем за всеки читател начин, че в бълг. Телишòра се е 
съхранила форма, която показва състояние по-старо от днешното рум. teişòr и teiş, 
подобно на арум. til’iu, от лат. tilia < tilium (Vinereanu 2009: 831). Съвременното 
румънско teişòr (и teiş) е закономерен застъпник на ст.-рум. *teliş още от периода 
преди смекчаването (в общорумънския, „romăna comună”, от VII–VIII в. до X–XI 
в.) на лат. l и изчезването му поради това в позиция пред ĕ и ī или в хиат (Дури-
данов 1958: 164; Rosetti 1966: 58). Също така и Й. Заимов, като свързва, макар и 
не така уверено, местното име Телùш с рум. teiş ‘липак’ (у него непрецизно: „от 
teiş“), добавя: „останало от времето преди йотацията на l“ (Заимов 1959: 266), т.е. 
преди l да е било преобразено в j при определени условия. Подобна промяна – 
замяна на меко л (л’) с й са преживели и славянски/български заемки в румънски, 
като iubesc, iubovnic, iubof, iubov, preaiubit, iuboste – все заемки от български език 
с корен (стб.) люб-; рум. craiu от (стб.) краль и др. (Цонев 2 [1984]: 23).
4. Урдията не е от тур. hurda ‘извара’, нито от or ‘яма’, а от ordu ‘орда’
Теренното име Урдията на  „пасище на хълм“ с „останки от стари постройки, 
селище“, 2 км южно от Беляновци (Свищ.), се смята произлязло „1) от тур. hurda 
‘отломки, дребосък; извара’ (вер[оятно] с оглед на пасището), бълг. диал. ỳрда; 2) 
от тур. or ‘яма, ров’, or-dı?“ (Пернишка 2012: 266). Първата теза е неприемлива 
от семантично гледище – от ‘пасище’ до ‘извара’ е твърде далече! А при второто 
обяснение се борави с „тур. or ‘яма, ров’“, което не прилича на синоним на ‘па-
сище’, нито на ‘хълм’. Прочее, ако не пренебрегваме така грубо българската лек-
сикология и лексикография, ще намерим готов отговор на тоя не толкова сложен 
въпрос най-напред у Н. Геров: името Урдùята е с редукция на началната гласна 
*о- (> у-) от ордùя ‘място, където станува войска’ (Геров 3: 379). Срв. урдия ‘вой-
ска, армия’, урдùя ‘много хора’, а по-скоро ‘орда’, както личи от примера Гòтв’ъ 
нъ ц’àлъ урдùйъ (Кювлиева/Димчев 1970: 94), от тур. ordu ‘армия, войска; лагер’ 
(БЕР 4: 916–917), вероятно поради разположено в миналото военно поделение 
„на хълма“, от което „има останки от стари постройки“.
5. Янъкхарман, старо име на с. Славовица (Пазарджишко), документирано от 
1845 г., се тълкува като „изгорял харман“ (Батаклиев 1969: 621). Тоя анализ е 
съвсем ясен и четлив на турска езикова почва – от тур. yanık harman ‘(из)горял 
харман’, където yanık ‘изгорен’ е причастие от глагола yanmak ‘горя, изгарям’, 
както заемката алашък, от тур. alışık ‘свикнал, навикнал, привикнал’ (от alışmak 
‘свиквам, привиквам’), булашък, от тур. bulaşık ‘замърсен, изцапан’ (от bulaşmak 
‘зацапвам, замърсявам’). Но това обяснение не допада на „езиковия археолог“. 
Той го намира „странно“, „като има предвид малката площ на планинско гумно“ 
и обстоятелството, че „не е имало гумно без пожари“ (Балкански 2013: 267). Той 
впрочем не отрича, че янък- от състава на селищното име Янъкхарман се покри-
Linguistica_2015_FINAL.indd   268 14.3.2016   8:39:42
269
ва звуково с тур. yanık ‘(из)горял’, а защо да спорим за това дали малкото гумно 
огън не го гори и как пък в такъв случай „не е имало гумно без пожари“. Но не 
можем да приемем за „безспорно“ твърдението му, че съставката янък в Янъкхар-
ман е име на „голяма група, род на туркмените гьоклен […] с оригинал янгък с 
гортантно ğ, което изпада“, като у автора, на когото се позовава, то било „янгак“. 
И не се обяснява на читателя при какви условия „изпада“ това „гортантно“ ğ (а 
последното да беше поне руското „гортанно[е]“!).
***
Проведеният анализ на местните и селищните имена, в основите на които се от-
криват пет нарицателни имена, 4 заемки от турски език и 1 от румънски, показва, 
че както думите (съществителните нарицателни), така и собствените имена, по-
казват редица звукови промени, на които те са подложени при процеса на преми-
наването им от един език в друг, от една народност в друга. Поради тези промени 
днес в много случаи не можем еднозначно да определим какво нарицателно и от 
какъв език е залегнало в основата на изучаваното име: в Телишòра, от стара ру-
мънска основа, се подозира бълг. телè (3); в Куфùята, от тур. kuyu ‘дупка, кладе-
нец’, се търси кух, от грц. κούφος (2); дори да е определен като източник турският 
език, заемката не се идентифицира правилно с нейния прототип, както при ебè/
хебè (1.1–1.7), урдùя (4). При тоя вид изследвания важен е  проблемът за относи-
телната хронология на съпоставяните „паралелни“ форми – домашна и заета. А 
румънско-българските контакти предлагат много случаи, когато заети български 
звукови форми или архаични словообразувателни типове се пазят в диалекта на 
власите на юг от Дунава, докато – обратно – в топоними в България се откриват 
стари форми, излезли от употреба в румънския език, както е в случая с Телишора 
– срещу рум. teişor (3). Особен вид грешка е подставянето на някакъв тюркски 
етноним на мястото на очевидна османско-турска форма (5).
Библиография
АкТБР: Академичен Турско-български речник. Ред. Иван Добрев. София: Рива, 
2009.
АНГЕЛОВА-АТАНАСОВА, Мария (2007) „Топонимията на с. Павел като извор 
за историята му (селищни, водни, местностни имена).“ В: Село Павел, Вели-
ко-търновско. Изследвания. Документи. Спомени. Съст. Ив. Димитров/М. Ан-
ге-лова-Атанасова. Велико Търново: Астарта, 44–66.
БАЛКАНСКИ, Тодор (2013) Местните имена в Пазарджишко. ВТУ „Св. св. Ки-
рил и Методий“, ЦБО „Проф. Николай Ковачев“. Велико Търново: Фабер.
БАТАКЛИЕВ, Иван (1969) Пазарджик и Пазарджишко. Историко-географ-ски 
преглед. София: Профиздат.
БЕР 2: Български етимологичен речник, том II: И – крепя. Ред.: В. И. Георгиев.
София: БАН, 1979.
Linguistica_2015_FINAL.indd   269 14.3.2016   8:39:42
270
БЕР 4: Български етимологичен речник, том IV: минго – падам. Научни ред.: В. 
И. Георгиев/И. Дуриданов. София: Ак. изд. „Проф. Марин Дринов“, 1995.
ГЕРОВ 1–6: ГЕРОВ, Найден (1895–1908) Речник на българския език. Пловдив.
Фототипно изд. София: Български писател, 1975–1978.
ДЕЧЕВ, Васил/Владимир ДЕМИРЕВ (2012) Топонимията на Сливенска околия.
Материали за български топонимичен речник. ВТУ „Св. св. Кирил и Мето-
дий“, ЦБО „Проф. Николай Ковачев“. Велико Търново: Фабер.
ДИМИТРОВ, Иван Н. (2007) „Миналото на с. Павел в паметта на жителите му 
(предания, легенди, спомени, случайни находки.“ В: Село Павел, Велико-
тър-новско. Изследвания. Документи. Спомени. Съст. Ив. Димитров/М. Анге-
ло-ва-Атанасова. Велико Търново: Астарта, 26–43.
ДИМИТРОВА-ТОДОРОВА, Лиляна (2006) Местните имена в Поповско. София: 
Ак. изд. „Проф. Марин Дринов“.
ДУРИДАНОВ, Иван (1958) „Към етимологията на някои старинни местни наз-
ва-ния.“ В: Изследвания в чест на акад. Димитър Дечев по случай 80-годиш-
нина-та му. София: БАН, 151–166.
ЗАИМОВ, Йордан (1959) Местните имена в Пирдопско. София: БАН.
ЗАИМОВ, Йордан (2012) Български водопис. Географско описание, строеж ипро-
изход на имената. Том 2: К – Р. ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, ЦБО„Проф. 
Николай Ковачев“. Велико Търново: Фабер.
КОВАЧЕВ, Николай (2013) Географските имена в Ловешки окръг. ВТУ „Св. св. 
Кирил и Методий“, ЦБО „Проф. Николай Ковачев“. Велико Търново: ИВИС.
КОВАЧЕВ, Николай/Росица КОВАЧЕВА-ЦВЕТАНОВА (2009), Местните име-
нав Беленско. ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, ЦБО „Проф. Николай Кова-
чев“. Велико Търново: Фабер.
КЮВЛИЕВА, Веса/Кирил ДИМЧЕВ (1970) „Речник на хасковския градски го-
вор.“ В: Българска диалектология. Проучвания и материали. Кн. V. София: 
БАН, 53–105.
МЛАДЕНОВ, Максим Сл. (1967) „Лексиката на ихтиманския говор.“ В: Бъл-
гар-ска диалектология. Проучвания и материали. Кн. III. София: БАН, 3–196.
МЛАДЕНОВ, Стефан (1979) История на българския език. Превод и ред. на проф. 
д-р Иван Дуриданов от немското издание през 1929 г. София: БАН.
МОМЧИЛОВ, Димчо/Наташа ЧАКЪРОВА-КРЪСТЕВА (2013), Местните име-
на в Карнобатско. Материали за български топонимен речник. ЦБО „Проф. 
Ни-колай Ковачев.“ Велико Търново: ИВИС.
ПЕРНИШКА, Емилия (2012) Местните имена в Свищовско. София: АДС-ПРИНТ.
СЕЛИМСКИ, Людвиг (2012) „За географския термин ку(в)ия ‘кладенец, дупка’ в 
българската лексикология и ономастика.“ В: Състояние и проблеми на бълг. 
ономастика, т. 12, Велико Търново: УИ „Св. св. Кирил и Методий“, 476–488.
ЦОНЕВ, Беньо (21984) История на българския език, том втори. Фототипно изд. 
София: Наука и изкуство.
ROSETTI, Alexandru (1966) Istoria limbii romîne, T. IV. V. VI. Bucureşti: Editura 
Știinţifică.
Linguistica_2015_FINAL.indd   270 14.3.2016   8:39:42
271
VINEREANU, Mihai (2009) Dicţionar etimologic al limbii române pe baza cercetărilor 
de indo-europenistică, Bucureşti: Alcor Edimpex.
Резюме
БЪЛГАРСКИ МЕСТНИ И СЕЛИЩНИ ИМЕНА ОТ БАЛКАНСКИ ЗАЕМКИ
В статията се анализира етимологията на пет местни/селищни имена, като се коменти-
рат грешките в предишните опити за тълкуването им:
1. Имената с основа ебè, ебù, ибè, хебè, *хибè (и произв.), свързвани погрешно с 
тур. ebe ‘акушерка, баба’, се базират върху диал. хебè ‘дисаги’, от ар.-тур. heybe също;
2. Куфùята, считано за заемка от гр. κοΰφος ‘кух, кухина’, е идентично с диал. куùя 
(и вар.) ‘кладенец, дупка’, заемка от тур. kuyu ‘кладенец; шахта, рудник; яма’; 
3. Телишора, извеждано погрешно „от teiş ‘липа’ с епент. -l-”, се основава върху ст.-
рум. *teliş, от периода преди изпадането на лат. l в позиция пред ĕ и ī или в хиат; 
4. Урдията е било несполучливо свързвано с тур. hurda ‘извара’ или or ‘яма’, а то е 
oт диал. ордия/урдия (= общонар. орда) от тур. ordu ‘войска, армия’;
5. Янъкхарман се извежда от тур. yanık ‘изгорял’ без формални или смислови преч-
ки. А свързването му с тюркменски етноними като янгък, янгак е произволно.
Ключови думи: местно име (топоним), хидроним, селищно име, балканизъм.
Abstract
BULGARIAN AREA AND SETTLEMENT NAMES ORIGINATING 
FROM BALKAN LANGUAGES
The article provides an alternative etymological analysis of five area and settlement 
names:
1. The hydronyms/toponyms with the bases [cyrill.] ебè, ебù, ибè, хебè, *хибè (and 
derivatives), which were mistakenly associated with the Turkish word ebe ‘midwife, ac-
coucheuse’; I consider these to be related to the Arab-Turkish noun heybe ‘saddlebags’;
2. Куфùята was unfortunately associated with the Greek κοΰφος, ‘hollow, cavity’, 
but it is actually a borrowing from the Turk. kuyu ‘well, borehole’;
3. Телишора was wrongly explained as “a Romanian teişòr […] with epenthetic 
-l-”, but in fact it represents an older form (with preserved l) of the Romanian noun 
teişor ‘lime grove’;
4. Урдията was incorrectly associated with the Turkish noun word hurda ‘curd, 
cottage cheese’ or with the word or ‘pit’. But according to my analysis it derives from 
the Turkish noun ordu ‘army, military’.
5. Янъкхарман is from the Turkish yanık ‘burned, burnt’, and not from the Turk-
men ethnonym [cyrill.] янгък, янгак.
Keywords: area name (toponym), hydronym, settlement name, Balkanism
Linguistica_2015_FINAL.indd   271 14.3.2016   8:39:42
272
Povzetek
BOLGARSKI TOPONIMI IN NASELBINSKA IMENA 
IZ BALKANSKIH IZPOSOJENK
V članku se analizira etimologija petih toponimov oz. naselbinskih imen, komentirajo 
se napake, nastale pri prejšnjih poskusih njihove razlage:
1. Imena z osnovo ебè, ебù, ибè, хебè, *хибè (in izpeljanke) so zmotno povezovali 
s tur. ebe ‘porodničarka, babica’, izhajati pa je treba iz nar. хебè ‘bisaga’, iz аr.-tur. 
heybe isto;
2. Куфùята so šteli za izposojenko iz gr. κοΰφος ‘votel, votlina’, je pa isto kot nar. 
куùя (in var.) ‘izvir, luknja’, izposojeno iz tur. kuyu ‘izvir; jašek, rudnik; jama’; 
3. Телишора so zmotno izvajali „iz teiş ‘lipa’ z epent. -l-”, dejansko pa predstavlja 
staroromun. *teliş, iz časa pred izpadom lat. l v poziciji pred ĕ in ī ali pri zevu; 
4. Урдията so napačno povezovali s tur. hurda ‘skuta’ ali or ‘jama’, dejansko pa 
je iz nar. ордия/урдия (= splošnonar. орда) iz tur. ordu ‘vojska, armada’;
5. Янъкхарман se izvaja iz tur. yanık ‘izgorel’ brez formalnih ali pomenskih težav. 
Povezovanje s turkmenskimi etnonimi янгък, янгак je napačno.
Ključne besede: toponim, hidronim, naselbinsko ime, balkanizem
Linguistica_2015_FINAL.indd   272 14.3.2016   8:39:43